„Зависимата група с храктерното за нея издигане на един човек създава трудности за амбициозния или всъщност за всеки, който иска да бъде чут, защото в очите на групата и в неговите собствени това означава, че той е в съперничество с лидера. Усещането е, че ползата вече не идва от групата, а само от лидера на групата.“ У.Р. Бион. „Опит в групи“
Когато родителите се насочват към групова психотерапия за децата си, обикновено очакванията са да се постигне подобрение в комуникативните умения и социализацията, в изразяването на емоциите по подходящ начин. В последните години се забелязват опити тези много индивидуални и лични начини на функциониране да бъдат разглеждани като нещо, което може да се преподава, заучи, упражнява. Пазарът на услуги ни залива с предложения за различни програми за емоционална интелигентност, развиване на лидерски качества и комуникативни умения. Тези програми намират своята аудитория и е възможно дори да са полезни за някой, но идеята, от която изхождат за мен е напълно погрешна. Самото съществуване на такива програми предполага, че хората, към които са насочени, деца или възрастни, не умеят да комуникират, не са емоционално правилни, но с определени външни въздействия те могат да се поправят.
Как да общуваме и изразяваме емоции се учим първо в семейството, от възрастните, които са около нас. Децата гледат, чуват, и се ориентират доколкото могат. Винаги е добре да се пита и да се обяснява, особено, когато е видно, че за детето нещо е объркващо или неясно, но това става спонтанно в хода на детството.
Поведенческите прояви, които не са адаптивни, създават проблеми са продукт на емоционалния свят. Това, което е особено в поведението, израза на емоциите, общуването е дълбоко интимна реакция на нещо, което е от порядъка на психичното справяне. „Поправката“ на това, което ни безпокои в децата не би могла да се случи, ако липсва приемане на личността, такава каквато е, ако липсва посрещане на най-интимните знаци, че има нещо, с което детето не успява да се справи. Упражняването на „правилните“ поведения не би имало никакъв смисъл, ако детето или възрастният имат вътрешна нужда да реагират точно по начина, по който го правят. Това ни отвежда до въпроса как да осъществим подкрепа, така че да стане възможна промяната отвътре.
Всички групи за деца, в които приоритет е зачитане на детската личност и подкрепа в изразяването на индивидуалността биха могли да имат ползи за децата участници. Игрите, творческите задачи могат да бъдат много по-приятни, когато са споделени с други деца. Когато самостоятелността, личната изява, особеностите и толерантността се подкрепят, групата може да бъде място за детско развитие, което не се случва преднамерено, с програми и срокове, а спонтанно. Детето, движено от собственото си желание да е активно или не в дадена група, подкрепено от задължителните за всяка група правила за толерантност и ненасилие, може спокойно да експериментира с това, какво да е то спрямо другите, да се учи как да се сприятелява, как да изразява себе си по своя собствен уникален начин в една защитена среда. Наред с това, детето има възможност да говори за себе си, доколото иска и може. Да бъде чувано, да може да споделя важните за него неща, да експериментира и взаимодейства с околните в сигурно пространство е от съществено значение за развитието на детето.
Има деца, за които е подходящо да посещават психолог индивидуално. Груповата работа не би могла да замести индивидуалната. Когато детето има нужда от изграждане на вътрешни опори за справяне, когато външните стимули като шум, различни настроения и прояви го притесняват, когато взаимодействието с околните плаши и липсва желание за интеграция, групата не е подходящо място за работа. Включването в група може да стане на по-следващ етап, но настояването, когато детето няма желание и готовност не е препоръчително. Участието в група би следвало да е приятно, не да се изтърпява.
За разлика от начина, по който се случва образованието, където учителят е единственият носител на знанието, в терапевтичните групи всеки участник видозименя групата чрез собствената си индивидуалност, чрез нещата, които го отличават, това което знае или го вълнува. В групата всеки има възможност да въздейства, да променя, да принадлежи по уникален начин. Усещането за принадлежност към една малка общност, каквато е групата, може значително да успокои тревогата и да стимулира желание за изява, взаимодействие и креативност, което да повлияе емоционалният и социален живот на детето.
Груповата работа в „Детската стая“ следва принципите на Франсоаз Долто и Жак Лакан за психоаналитична работа. Подкрепя се индивидуалността на всяко дете и се подпомага взаимодействието му с околните чрез нещата, които го отличават и остойностяват. Предлагат се различни творчески задачи, приказки и театър, които всеки участник може да разработи по свой начин или да откаже, при условие, че не притеснява останалите.