
„Напълно невъзможно е анализата на един симптом да се проведе в един сеанс или пък промеждутъците в работата да се разпределят така, че да съвпаднат точно с паузите в хода на отстраняване на симптома. По-скоро обратното: прекъсванията, които се налагат от странични, но задължителни за лечението обстоятелства, като изтичащото време, определено за сеанса и други подобни, се падат най-често на най-неподходящите места, тъкмо когато е възможно да се приближаваме до някакво разрешение или точно когато се появява нова тема. Това са същите недостатъци, които развалят удоволствието на всеки читател на вестник, увлечен във всекидневната порция от своя вестникарски роман, когато непосредствено след решаващата реплика на героя, след отекването на изстрела и пр. той прочита: (следва продължение). В нашия случай в душата на болния остава разровената, но неприключила тема, временно усиленият, но все още непроявен симптом, които вероятно го разстройват още по-силно до този момент. Човек трябва да съумее именно да се примири с това, защото няма как да се организира по друг начин. По принцип има болни, при които засегнатата тема по време на подобна анализа тема не им дава мира, те са обсебени от нея и във времето между двата сеанса, но тъй като все пак не могат сами да продължат с освобождаването, първоначално страдат повече, отколкото преди започването на лечението. Такива пациенти в крайна сметка също се научават да изчакват срещата си с лекаря и да отлагат цялата си заинтересованост към освобождаване на патогенния материал за часовете за лечение. Тогава те започват да се чустват по-леко и във времето между тях.“
Зигмунд Фройд, „Към психотерапия на хистерията“ ,“ 5-те случая – Анна. О“, ИК „Критика и Хуманизъм“, ИК „Стигмати“,2016